Пътувам по пътя...може би шофирам...незнам...скапан съм, защото е 5 и 30 сутринта, а вече съм почти пристигнал. Намирам се в третия участък, който ми е любим заради дългите и меки завои на които колата ми е залепена за гладкия и равен асфалт (такъв път няма никъде в София).        
    Едвам гледам, очите ми не могат да се отворят повече от 1/3, всичко ми е мъгла и тази тъмница ме кара да се унасям в някой друг свят. В свят без  работа по 17 ч., без нужда от пари. И без толко алкохол...
    Признавам - виновен съм, че ПИХ вместо да взема максимално от 5 часовия СЪН който ми се полагаше, преди отново да отида на работа(17ч), след която трябваше да пътувам, пак да стана рано,  пак да се занимавам с глупости цял ден, след който да стана ОТНОВО много рано и да се намирам в това невъзможно състояние като сегашното.
    Добре, че предвидливо съм си разделил (несъзнателно) пътя на участъци - 3бр., научени са като таблицата за умножение в 5 клас и успявам да свържа някак двата  края на пътя. Наближавам крайната точка. До този извод стигнах когато пред мен блесна финалната права. Близо 3 км, от двете страни голи полета, а пред мен леко осветена от тъкмо изгрялото слънце стои Рила. Започвам да се чудя кой от всички върхове е Мусала, ама съм си леко простичък и решавам да питам някой местен. Все пак и заподзрян връх има - този в дясно, върху който е кацнал малък облак закриващ адски малка част от "зърното". Не мога да пропусна и ски пистите които са като ванилов топинг върху шоколадов сладолед, по които се катерят онези огромни машини с вериги. Как искам да съм там вече...още малко...само че какво?!?...аз отивам да работя, а не да се забавлявам...merde...дали от зодията, ама много се радвам на сняг.
    Опитвам се да поддържам мисълта за снега. Тя ме държи...